Да споделяш общи недостатъци с гения не те прави гений, но какво пък, поне го приземяваш до себе си? Това е победа, нали? Покажи му кривиците, ето твоята защита. Унижението е оръжие, което единствено може да го порази, защото егото му мрази човешката си същност. Ти от своя страна обичаш това „да си човек”, понеже то оправдава недостатъците, с които така или иначе трябва да живееш. Колкото и дълъг да е списъка с постиженията на Тесла например, визитката му завършва с това, че той не е имал успех с жените.

Забравете какво са постигнали, а се вгледайте в кусурите на Айнщайн, Киркегор, Моцарт и т.н. Изненадващо е, че искаме или не, до всички хора са достигнали техните „принизяващи ги до човека” пороци и странности. Това е начина да ги върнем в ареала и реалността на „нормалните хора” и чак тогава, евентуално, да станат едни от нас. Понеже те нямат опита на „нормалните хора”, нивото им пада по-ниско от средното за останалите и напъните им да се справят с тази среда са обречени на провал.

Това не е някакво мое гениално прозрение, то си е просто факт, който вземам за отправна точка в пътуването към човешкото „нормално”. Факт е също, че в опитите си да се измъкнем от нормалното всички се проваляме. Не, не ми изреждайте списък на „гениалните”, защото процентно те са нищожно малко и това ги прави само изключенията, които доказват правилото. Всички се проваляме! Приемете го!

Ако въпреки това продължите да упорствате в отричането на тази безнадеждност, то вие със сигурност сте човек. Митът за Сизиф не е мит, върху плещите на нормалния човек е окован по един Сизифовски камък на който са налепени етикети и реклами, които отклоняват вниманието му от непосилността на склона пред него. Там можете да прочетете: ежедневие, хляб насъщен, болест, война, религия, вечерни новини, олимпиада и така до безкрай. Разбира се камъкът, който мъкне съседа ви е много по-малък и с със сигурност много по-лек. На всичко отгоре, той не го мъкне както трябва, на негово място вие вече да сте го занесли до върха, че и оттатък. Да не говорим пък за тези, на чиито камъни е написано: успех, победа, признание, саможертва… Те пък от какво се оплакват?! И какво изобщо правят на нашия баир? Проблемът обаче е, в това дето постоянно чуваме за някакви, които са прехвърлили склона и успехът им ни „окрилява”, зарежда ни с нови сили, дава ни надежда и вяра в собствените сили, както и ни кара да чувстваме обнадежденост, признателност към първопроходците, първична завист и дори да търсим възмездие от тях, ако някога и ние прехвърлим проклетия баир. Все човешки чувства, де. Иначе се нуждаем, само от една енергийна напитка, която „дава крила-а”, нищо друго.

Другото е старо като света – стръмен склон, камък, здрави ремъци, които служат да не би случайно да си загубиш камъка, за да може той както си му е ред да те мачка, когато се изтърколиш надолу до началната си точка и после пак обратно, защото току виж някой загубеняк се справи по-добре от теб.

Това е то, за да си човек, трябва да живееш като Сизиф. Не напразно емблемата на ООН е един голям камък, който ти обещава лавров венец ако го замъкнеш до върха, където те чакат онези, които ядат камъни и са вечно гладни. Твоят камък е твоят живот, окуражават те, упоритото човечество, донеси ни го, ела при нас, ние ще те отървем от него, ще ти помогнем!

Tия пък кви са?! За какво им е притрябвал тежкият ни празен живот? И откъде се взеха? Няма ги в учебниците! Колкото и непривично, и срамно да е за теб, задаваш въпроси. На всичко отгоре ги задаваш на този скапаняк отдясно, този дето вчера едва не се изтърколи надолу ако нещастно не  му беше помогнал един слабоумник. Тц-тц-тц, докъде ни докараха, ей! Не дай боже да попита човек… В следващия момент от всички страни заваляват отговори, кой от кой по-скудоумни.

„Анунаки са! Драконианците трябва да са това, ядат камъни. Това са онези дето са направили виманите от индийските простотии... Тези са дето правят неуспешни експерименти на различни планети по галактиката… Това са наши извисени братя, които ни чакат да се присъединим към огромното им семейство…”

Защо ли попитах? След като на един толкова прост въпрос получаваш толкова различни отговори, няма как да не съжалиш, че си го задал. Но, няма връщане назад, кутията на Пандора е отворена и имаш само два начина да го преживееш, най-добре си запуши ушите и си бутай камъка напред, докато всезнайковците се наумуват. Не, другия начин не е да изслушаш всичките предположения, защото резултатът ще е все същия – въпроса остава без отговор. Първо ти идва на ум да си замъкнеш товара до горе и сам да ги видиш кои са, но едно пиленце ти пречи да се фокусираш и ти цвърчи в мозъка – зарежи тоя камък! Ха сега, живота ли да си зарежа? Обаче съмнението, което със сигурност е измислил дявола те яде, като червей зряла круша. Камъка част от мен ли е или не е? Аз без този товар какво ще съм? А гадината пърха край главата ти и разправя – ще бъдеш ти, само че без тежестта, която те тегли надолу. Гледай сега въпрос – проблем. Как по дяволите да си нормален човек, ако не си като другите?! Щом всички отговори ти изглеждат еднакви, без значение верни или не, остава да признаеш заблудата си. Тук ми идва на ум нещо казано от оня ненормалния споменат по-горе Киркегор. Та той казал, че има два начина да изпаднеш в заблуда – като повярваш на нещо невярно или като не повярваш на истината. Направо гениално, ама как ми помага това? И да питам ли или да не питам, ей в това наистина е въпроса! А и на него като му знам кривиците, колкото и гениално да го е казал, сега по акъла му ли да се поведа?

Иде ти да си прережеш вените, ама като с тези вени е превързан камъка на раменете ти, изпадаш в поредната дилема, така че е по-добре да забравиш за рязането на кръвопроводи.  Най-добре да седна и да помисля, само че ще загубя време. А мога ли да спечеля време, и ако мога, какво да го правя? Да го продам ли, на кого му трябва времето дето съм спечелил докато не съм мислил? Няма желаещи, както и предполагах, няма как да добавиш от чуждото време към своето. Времето явно може само да се пилее, ако искаш го пилей докато качваш планината, ако искаш докато мислиш как да я качиш. Майната и на планината, и най-вече на проклетия камък. Тях няма да ги мисля!

Трябва ми път от нормалното към гениалното, което погледнато от нормалното си е ненормално, демек различно. Това мисленето било голяма забава, защо ми трябваше да се захващам, сега ще изостана с работата. Нормалните хора си работят като пчелички. Ама аз не искам да живея повече като в кошер, даже и ако кралицата майка най-много харесва мен. Нито като мравка или каквато и да е безмозъчна сган живееща по команда. Какво искам ли? Кой пита? Това дето ще го поискам не ви е работа, а и още не съм го измислил, нали преди малко се замислих? В момента се забавлявам с мисленето, все от нещо трябва да се започне. Аз лично започнах от един въпрос на който не получавам отговор, макар да зная всички кривици на гениалните измежду човечеството. Сега ми иде да се попитам, защо ги знам тези простотии и кой по-точно се е погрижил да ги науча? Уточнявам за себе си, аз всъщност не ги знам тези неща, не съм бил свидетел, а и не съм воайор на реалити формат, че да се занимавам с интимния живот на гениите. Някой ме е прострелял с тази информация за тези иначе велики хора, за да се почувствам нормален човек. А те? Какво за тях? Нали са много умни, все ще измислят начин да се престорят на нормални! Ако им е това проблема, де, и тях ли да ги мисля?