Само да не беше тази паяжина. Воняща, лепкава, непропускаща и дъх да премине.

Отначало се бори ожесточено, почти до смърт, но нишките са по-здрави от всичко, което си беше представял. Ту се разтягаха до безкрайност, ту обтягаха, като струни и вибрациите им се впиваха в плътта ти като неспирно стенание. Омаломощен от борбата се свиваш на топка и там в черупката си се молиш, стенеш и искаш да забравиш.

Не става с борба, молбите не помагат, не става и с игнориране, забрава просто няма.

Улавяш една нишка и я подръпваш, първо леко, а после започваш да теглиш, докато на другия ѝ край не се появява един – досущ като теб. Той там се разделя… с онова момиче. Тъжна гледка. Момичето го познаваш. Ти я нарани и после съжалява, още съжаляваш. Тя обаче сега е добре, раната изглежда зараснала. Усмихва ти се. Простила е!

И нишката се скъса!

Хващаш следващата, а са толкова много… с най-различни цветове.