„Разобличители на лъжи”. Може би това име приляга най-добре за всички познати на човечеството откриватели, световни водачи и учители. Те едва ли са открили нещо, което не е било вече ТАМ, потънало в забвението на времената преди тях. Със същия успех можем да ги оприличим и на каторжници в каменоломна, откъсващи парченца от твърдта на неделимата истина.

Истината няма господар, докато лъжата винаги служи на някого и претърпява развитие и метаморфози. На лъжата са и нужни хиляди повторения,  за да укрепне и избуява, докато остане единствена на хоризонта и през това време създаде своя огледален образ, без който не може да съществува. Срещу истината стоят две лъжи – ТЕЗА и АНТИТЕЗА, които се противопоставят, но в същото време черпят живот една от друга. Във всяка от тях има поне капка истина, което е маята на тяхното съществуване и понеже са в подчинение, те винаги са субективни. Няма обективна лъжа.

До истината се стига чрез вдъхновение, каквото е нужно на музиканта и поета, а на лъжата и трябва цел или кауза, както на войника и неговия генерал. Изисква се и една много важна съставка ПРЕДАНОСТ– вяра без въпроси, сляпо подчинение. Лъжите, в които никой не вярва и никой не им служи залиняват и умират.

Истината сама по себе си не се нуждае от последователи и поклонници, на нея са близки вдъхновените умове и чисти сърца, на които да освети пътя. В субективния ни свят те трудно се различават, но все пак има начин, ако се водим от горното.

За истината невъзможни неща не съществуват, докато лъжата винаги ще се аргументира в негативен аспект – „Това не съществува”, „това не може да бъде” и т.н.

Водени от истината задаваме въпроса : Какъв е смисълът на Живота? Когато сме изгубили вярната посока се питаме: Какъв е смисълът ОТ Живота? Логично е да търсим отговори и аргументи в миналото, тоест в историята, но какво намираме там?

Отделена от истината, Историята заживява собствен живот, който я превръща в догма. Скрита в черупката си тя е неподвластна на времето и пазена от статуквото. В тази черупка понякога хилядолетие си разбиват главите всички, които се опитат да проникнат, били те историци, изследователи или авантюристи, заблудени от романтични представи за „нови открития”. В резултат на това е по-важно да си религиозен и обвързан под формата на християнин например, отколкото да почиташ Бог, защото догмата е поставена над истината, която е същността на твореца.

Докато историците си мерят лъжите по това, чия лъжа е по-достоверна, истината остава далеч от съзнанието и умовете на зомбираните от догми маси. Никак не е трудно да разберем как наричаният приживе „Бълващ лъжи” и познат ни като Св. Павел е бил в военноначалник Савел, който години наред е „умиротворявал” земите на империята, а за съзнанието на сегашния свят е свързан сакрално с християнството, на което всъщност е бил гонител. Така всеки открит факт, който противоречи на догмата се изобличава като клевета от статуквото.

Без значение дали става дума за религия или наука, те са построили около собствените си владения високи защитни стени, недостъпни за истината извън тях. Но колкото и комфортно да се чувстват в убежищата си, на сън преживяват кошмара, че са под постоянна обсада.

Не всеки каменен град е убежище, но всеки може да бъде превърнат в затвор.