Отче! прости им, понеже не знаят, що правят. Лука (23:34)

Да, не знаят, но се справят прекрасно. Възползват се от ограниченията, които си поставяме и постигат своето, а то е насаждането на страх и използването му като инструмент за контрол.

Страхът от война не е пацифизъм. Липсата на религиозност не е атеизъм. И в двата примера е нужно да се издигнем над страстите и невежеството, като добием разбиране и осъзнаване на това, което сме в самата си същност. Невежеството не оправдава страховете, то само ги подсилва и подхранва.

Докато приемаме незнанието за даденост, страхът, че познанието ще съсипе комфортното ни предсказуемо съществуване, в което нищо не зависи от нас ще ни задушава в прегръдката си, парализирайки всяка мисъл за отговорност, че сами творим събитията в живота си. Още по-плашещо е да допуснем, че сме отговорни за събитията съпътстващи живота на останалите. Ето затова толкова сме се отдали на прехвърлянето на отговорности върху хора и събития, които са възможно най-далеч от обсега ни. Не става въпрос изобщо за доверие, с което някой ще злоупотреби, а единствено за прехвърляне на отговорност върху някой или нещо извън нас. Не е нужно да си прощаваш за грешки, които е направил някой друг. Много по-лесно е да оправдаеш злощастието на собственото си съществуване с някой неправилен избор, а ако то е бил в полза на „по-малкото зло”, тогава е още по-добре, още по-лесно.

Наказването за грешките, това е, с което в по-голямата си част се занимават законите, които създава обществото, за да контролира собствените си изкривявания. Няма закони против или за любовта, но никой не е тръгнал по улиците да крещи „аз обичам, обичам всички”. Напротив огромни тълпи крещят по площадите какво мразят и кого искат да накажат. Това е огледален свят, който толерира страха и омразата в противовес на това, което прокламира за свои цели – мир и благоденствие. Само луд би крещял на всеослушание „аз обичам”, всички знаем „любовта е лудост”, „любовта е слабост”, тя те прави беззащитен и уязвим. Толерантност, кому е нужна? Защо да сме толерантни с някой, който е различен от това, което някога ще бъдем? Защо обаче сме толерантни с омразата по площадите, това изглежда е загадка. Пак ли от страх? Или може би защото допускаме, че утре ще се отзовем на мястото на тези, които сега сме почти готови да порицаем? Това ще продължи дотогава, докато не направим осъзната връзка между резултата и средствата използвани за постигането му. Не добрите намерения прокарват пътя към Ада, а използваните средства, чрез които се опитваме да добием добрите си намерения.

Гилотината е добър пример за едно такова средство. Доколкото то е твърде шокиращо и с това изолирано, то нека помислим за средствата, с които се опитваме да „дадем” „добро възпитание”. Не са ли в голямата си част гилотина по отношение на възпитаваните? В този ред на разсъждения, ние ставаме жертва на средствата, с които постигаме целите си, колкото и благородни да са те. Иначе казано чрез негатив няма как да постигнем позитив. В най-разпространения случай получаваме реванш на полярностите, който чака своя обрат. Кръговрат? Да, но не точно.  Нищо не се повтаря наистина, защото следващият цикъл на „добре забравеното старо” се е издигнало до нови висоти. С други думи „победеното зло” сега се е завърнало с много по-голяма сила и затова все се намира някой, който да ни обясни, че старите времена са били по-добри, че старото робство е било за предпочитане. Кръжим в една и съща парадигма и колкото по-бързо завъртаме цикъла, толкова по-объркани ставаме. Просто не ни остава време да забравим. Победихме национализма на Хитлер, а сега имаме нужда от национализъм, който ще запази идентичността ни. Излиза, че има лош и добър национализъм, как да не се обърка човек? Тогава има ли добра и лоша любов? Ако открием разликата ще можем да погледнем отвъд цикличността и да сменим посоката, чрез смяна на способите, които използваме за постигането на добрите си намерения.

Ако все още си мислите, че страхът може да възпитава, то тогава отговорете си на въпроса, кои добродетели са следствие от него? Разсъждението върху тези въпроси ще доведат до нуждата да се изправим пред собствените си страхове. Да стигнем до корена им и ако решим да ги преборим, нека си спомним за важността на средствата, които използваме за постигането на дадени цели. Разбирането, осъзнаването и приемането са единствените способи, които няма да сменят полюсите, а ще добият нов резултат, без да изкривяват намеренията в поредната грешка.

Без значение дали всички ще постъпят така, защото е повече от ясно, че мнозинството от нас няма да го направят, всеки, който осъзнава себе си като личност е в сила да си възвърне свободата на собствената си отговорност. Да прави най-доброто на света, като прави най-доброто за себе си. Да променя себе си и с това да промени онази част от света, която е той самия.

Готови ли сме за любов? Това звучи почти цинично. Да, но как точно сме се подготвили? С „Войната в къщи”, с отделянето на различните в обществени подгрупи? Ако знаем само старите способи за постигане на равновесие, тоест да унищожаваме това, което ни пречи със собствените му оръжия, то тогава  - не сме готови. Няма и как да сме, щом всичко, което познаваме е под някаква форма противоречие и конфликт. Ако възприемаме застоя между две битки за мир, никога няма да живеем в мир. Мирът няма да намери дефиниция, докато не го открием в себе си. Няма страх от мира, затова и мирът се нуждае от пространство, където няма страх.